Лирическият увод на символната за националната ни идентичност творба е блестящ пример за реторично слово, което защитава българската общност от най-отровния ѝ национален комплекс – този за подарената свобода.
Невероятна е историческата прозорливост на Патриарха. Много ясно е чувствал сходствата между „хомота“, „срама“, „синилата от бича“ и свободата „дар“ .
И на тази контекстова синонимия Народният поет противопоставя само едно име, един връх, един паметник на подвига, където „бели кости“ и кървав мъх са легнали в темелите на българската свобода.
Защото Вазов е знаел – това събитие на 11.08 ( 23.08. по нов стил) решава хода на поредната руско-турска война и я превръща в освободителна. Тази битка и словото за нея „ строшава на клеветата зъбът‘ – за да не бъде свободата – подарена – срам и ново робство.
Поставил събитието в контекста на общочовешкия героичен епос – от древността до съвременността, поетът отправя послание, родеещо се с това на митичния мъдрец : „ Понеже е състояние на духа, свободата не може да бъде подарена, а само изстрадана.“ (Езоп)