Днес е 17.11.2016 – 189 години от рождението на големия ни публицист, писател и борец за независима българска църква – Петко Рачов Славейков, авторът на най-хубавата българска поема от нашето Възраждане „ Изворът на Белоногата”…
От всички наши възрожденци най-много обичам Славейков… По лични и професионални причини… Смятам, че „ Изворът на Белоногата” трябва да влезе в тъй широко обсъждания списък за матурата, нищо, че съм против списъка… Но ако все пак има списък, то Изворът … трябва да се нареди до „Хаджи Димитър” – Славейковата Гергана е другото лице на Юнака… Едва ли има по-съкровено, по-близко родолюбие от Славейковото… Той познава народа си като никой друг… Цели 6 години с най-големия вестник на Българското възраждане се опитва да го образова, просветлява и възпитава… А да издаваш вестник в империята само с народно спомоществователство – да организираш списването и редактирането, издаването и разпространението му е подвиг… Рядко признаваме , че въздействието на „Македония” върху българското общество е много по-голямо от това на Каравеловите и Ботевите вестници… И което нас особено ни интересува, вестникът на Славейков си поставя за основна задача да разпръсва „ тъмата на неучението и предразсъдъците”. Ето как самият Петко Славейков обяснява целта на изданието си : „ Да представя непрестанно необходимостта и трайната нужда за образованието народно и за развитието и утвърждаването на идеята за народността между нас. За хатъра на никого да не премълчаваме и нищо да не назадим най-скъпите интереси на отечеството си и частно пак за народа, и когато се касае за вярата му и народността му”
Поучително и днес, нали?
Та за поучение и размишление да припомним днес някои мисли на учителя, публициста и редактора Славейков , които „Академийка” извади от в. „Македония”, г.II. 1868 .:
1. Никой народ, както и никой человек не може да бъде без неприятели в света, но пропадението на человека или на един народ не иде нито тъй скоро, ни тъй прямо от външните му неприятели, както от самия него. Изворът на заглушаването на нашето народно чувство , както и на толкоз злини между нас трябва да го търсим ний у самите нас.
2. Твърде ниско и безобразно е най-после да месим личните си срасти в обществените дела и да искаме още да ги покриваме с булото на общите интереси.
3. Ако наистина обичаме народа си и искрено желайми доброто му, първото, което трябва да се каже, е да не го развращаваме в мнението му и строго да вардим целокупността му, както майка варди чедото си от огън и змии, тъй да го вардим от разединението …
4. „ Българинът убо от голямо самолюбие е най-голям враг на себе си. Той повече обича да слуша, кога го укоряват, а не когато хвалят някого и не може да търпи добродетел у своите…..”
5. „ Ако вървим все тъй, то на попитанието си: „ КАК отиваме?”, никога не би могли да дадем друг отговор от онзи, който дал гарванът, когато го попитали: „ Как ти отиват Галуне, децата? Колкото отиват рекъл той, все по-черни стават!”
Е, ние в „ Академийка” все пак се надяваме, че въпреки налагащата се асоциация с днешните ни обществени и образователни тегоби, все пак на горния въпрос за делата ни, ще можем да отговорим обратното на гарвана: „ колкото по отиват, по-бели стават”
