Когато българският апостол Васил Левски се втурва с два револвера, за да разкъса обръча на седемнадесетте турски заптиета, обградили от всички страни Къкринското ханче, и с гърмежи да си проправи път към заснеженото поле, то по една нелепа случайност цървулът му се закачва върху един от коловете на плета, изплетен високо, за да предпазва ханчето от вълци, от скитници и от нежелани гости.
За кратко време Апостолът увисва на плета и става мишена на пушките на заптиетата. В зимната нощ се чуват викове, неясни силуети прибягват из снежния здрач, припукват пушки, нестройният залп търси слепешком своята жертва. Апостолът пада ничком в снега и го обагря с кръв. Той е ранен, револверите му са празни, съвсем сам е срещу седемнадесетте заптиета.Залавят го и го връзват
Може ли да каже някой дали заптиетата са знаели през онази нощ, че Васил Левски напуска предния ден град Ловеч с много пари в себе си, за да търсят в него пари?
Това днес никой не може да каже!
Заптиетата са много усърдни, освен че претърсват Апостола, то те се ровят и търсят и из опръскания с кръв сняг, както и около ужасния плет. Търсачите намират няколко сребърни меджидиета, това засилва апетита им. Те продължават да ровят настървено и да отъпкват снега. Някои се сещат да донесат от ханчето топла вода и на напръскат снега с нея, но мигар може с едно ведро топла вода да бъде стопен онзи дълбок сняг, в който остана отпечатъкът на българския апостол, паднал ничком подир нестройния залп на турските заптиета!
Преди разсъмване по пътя ще се появи човек с каруца. Този човек е мливар, който идва с мливото си от воденицата.
Заптиетата турят ръка на каруцата на мливаря, натоварват в нея едно ранено при престрелката заптие, качват в каруцата и вързания Апостол и преди още да се е разсъмнало, потеглят по пътя за град Ловеч, като водят отподире си и катъра на българския апостол, чийто празен самар се поклаща върху гърба на животното.
Снегът много скоро ги скрива от поглед.
Подир тях ханчето остава пусто и празно. То постепенно изстива, потънало до колене в сняг, загуглено в сняг, стъклата на малките му прозорци се заскрежават, сякаш ханчето ослепява бавно и няма да може да вижда нищо повече с побелелите си очи.
В зимния здрач то напомня за живо същество, митическо и нямо, припълзяло безшумно и тайно през времето и застанало на пътя край Къкрина, за да чака там едничкия син на България, апостола Васил Левски…
Бе го дочакало! И макар че вече изстиваше и ослепяваше от студа, изглежда, че му стигаше това да чува през падащия безшумно сняг кучетата на Къкрина и кукуригането на петли. Одърът, върху който преспа Васил Левски, бе разхвърлян от заптиетата и отдавна изстинал, никаква следа не остана там от Апостола освен една малка, едва забележима вдлъбнатина върху възглавницата, където през нощта бе отпочивала немирната му глава.
От своя страна Апостолът също тъй бе вървял през времето към това прокълнато ханче и ето че накрая, побутвайки го леко, съдбата го отби в него и хлопна тихо вратата зад гърба му. По този начин човекът и ханчето свързаха завинаги съдбите си, вплетоха се като зъл възел в българската история и в българското съзнание и останаха там като зъл възел за вечни времена.
Дали някой бе чул изстрелите при Къкрина през тази нощ, аз не зная. И дали бяха чути от някого разговорите на заптиетата, пълни с недомлъвки, докато ровеха усърдно снега, търсеха бели меджидиета и тъпчеха отпечатъка на Апостола, аз също така не зная. И никой днес не знае и не може да каже дали всичко това е било чуто, или е било само предположение.
Но ето че из колибите и колибарските селища плъпва мълва. Според мълвата у Апостола са се намирали много пари, които той успял да разхвърли в снега още докато се мъчел да разкъса кордона на заптиетата, а така също и по-късно, когато видял, че всяка надежда за спасение е изгубена. Мълвата е нещо изключително мощно, тя прониква навсякъде, промъква се тайно, пропълзява през пукнатините, пълзи по отвесни стени, върви на пръсти, сама тя с пръст на устата, шушука, съзаклятничи, обгръща човека отвсякъде, притиска го като лепкава мъгла, вмъква се в смутената му душа. Ако пътят за там е затворен, то тя прониква едва ли не през порите на кожата му, влиза незабелязана и в най-добре охраняваните крепости, наднича през ключалките на вратите, изнася на показ най-съкровени тайни, интригува и подкопава, с едно само нашепване съсипва нечие реноме, изграждано цял живот.
В шепота и в шушукането на мълвата има злоради нотки, но има и нотки на надежда и на свята народна наивност, че утре или най-късно вдругиден ще има небесно знамение и че назрява промяна. Тази надежда за промяна народът таи дълбоко в себе си. Ние не знаем точно кога това цвете пониква и кога започва да цъфти в народната душа.
Мълвата е вечният скитник по пътищата. Тя постоянно пренася нещо, пренася го шепнешком, някак си тайнствено и съвсем тихо, като че ли ви приобщава към някакво съзаклятие, като че самата нашепвана от нея вест е някое много рядко и плашливо птиче, та е достатъчен само един-единствен наш невнимателен жест или едно-единствено невнимателно движение и птичето ще отлети безвъзвратно, предричането няма да се сбъдне и няма да има магия.
Мълвата постоянно нещо подсказва, но го подсказва шепнешком, пълна с недомлъвки, говори обикновено с половин уста и оставя подир себе си неяснота и недоизказаност, за да може човек да гадае. Ужасно нещо! Кълбо от влечуги, което непрекъснато се оплита и разплита, преминава всякакви граници и понякога може да набъбне, да обрасне и да достигне до такива гигантски размери, че да е видно от всичките континенти на света. Това гигантско чудовище е световната мълва.
…
Та ето че с откарването на Апостола за град Ловеч околовръст из колибите и колибарските селища плъпва мълва. И преди още мълвата да е заглъхнала и да се е разсъмнало добре, край Къкринското ханче се появи човек.
…
Валеше сняг, сипкав и сух.
Когато човекът стигна при снежния отпечатък на Апостола, стъпкан от заптиетата, докато търсеха усърдно меджидиета, то той остави бакърения котел и без да сваля ръкавиците си, се прекръсти пред стъпкания отпечатък и пред кървавите петна около него. По кръстния знак се разбираше, че появилият се на местопроизшествието човек е християнин. След като се прекръсти, той оправи гуглата си (в смисъл, че още веднъж превърза връзките й, за да не са много дълги), наведе се, започна да гребе сняг с ръце и да пълни с него котела. Като напълни съда със сняг, човекът го вдигна и тръгна в посоката, откъм която бе дошъл.
…
Дълго време отникъде не се показваше жива душа, ако не се смята един гарван. Той летеше бавно, въртеше главата си постоянно, за да може да огледа по-добре земята под себе си, и на равни интервали грачеше дрезгаво. Птицата бе много лека, едва ли не като пеперуда. Зиме гарваните намират трудно храна, отслабват извънредно много, те стават леки като пеперуди. Това сравнение изглежда нелепо и смешно и дори може да подразни някого, но уверявам ви, че летящата в сивото небе птица бе много слаба, съвсем лека и летеше почти като пеперуда. Студеният вятър я подмяташе непрекъснато, въздушните течения си играеха с нея, но тя продължаваше да върти главата си на всички страни, търсейки нещо върху засипаната със сняг земя.
Как да намериш това обаче нещо под снега!
Само сокерицата има удивителната способност да вижда през снега. За тази цел сокерицата каца зимно време на някое дърво, отгоре тя започва да оглежда втренчено снега под себе си и дори ако снежната покривка е дебела половин метър, тя открива безпогрешно къде точно под половинметровия сняг има паднал жълъд, шишарка или друга някаква храна. Сокерицата се спуска от дървото, потъва като камък в снега и подир малко се показва изпод него, стискайки желъда в човката си. Тази сивкава,с нищо незабележима птица, на големина колкото една обикновена врана, е цяло чудо!… Прелитащият над Къкринското ханче гарван не можеше да види нищо под снега, нямаше удивителната способност на сокерицата! На дрезгавите му викове никой не се обади.
Той се изгуби по пътя си, люшкан от студения вятър, но още дълго време подир това се чуваше неговия грак, сякаш изпращаше непрекъснато към някого, неизвестен на хората, зловещи позивни.
…
С това обаче аз не свършвам моите бележки, а искам да продължа още малко. Мисля си, че дори и така да беше изтекъл в пясъчния часовник на времето този ужасен ден, то ние пак можем да останем доволни, защото подир залавянето на българския апостол около ханчето непрекъснато са щъкали хора и не само са щъкали, ами са произнасяли тихо и благоговейно името му, пристъпвали са внимателно към снежния отпечатък и кървавите петна край него, кръстели са се и са мълвели набожно своите християнски молитви.
Нищо, че натам ги е тласкал дивият интерес!
Нищо, че са топели снега на огньовете и са се мъчели като грешни дяволи да изтръгнат от него меджидиетата на Апостола!
Нищо!
Важното е, че е имало хора!
Аз бях чувал от по-преди, че подир откарването на българския апостол за град Ловеч то на ханчето тутакси се били явили някакви българи и се заловили с тази грозна работа да топят снега и да търсят пари в него. Дълго време това ме гнетеше и измъчваше съзнанието ми, затуй се помъчих да съживя и раздвижа ужасната картина. Така именно се появиха загуглените против студа нещастници, взеха да събират те снега около ханчето и да го топят на огньовете, придавайки непроницаем вид на лицата си.
По същия начин пратих там и онзи, куция, както и другите подир него. Чувствах душевна несгода пред вида на тази картина, но не можех да спра, а продължавах да изваждам от зимния, невзрачен и сив ден все нови и нови пришълци с тайната надежда, че не е възможно по някое време да не се появи там тещо чисто и светло. И ето че очакванията ми се сбъднаха!
То се появи в лицето на трите набожни жени с иконата на света Богородица и в лицето на високия и сух непознат, който свали конския чул от гърба на своето зиморничаво добиче и покри с него снежния отпечатък, а вечерта дойде заедно с настъпването на тъмнината, придружен от онези с големите съскащи факли, за да вдигне конския чул и да освети отпечатъка на българския апостол, превръщайки го изведнъж в подвижен и огнен символ.
И не беше никак лошо!
Само че за съжаление тази картина беше лъжа, тя се рисуваше единствено в бедното ми въображение! Подир написването на горните бележки ходих в град Ловеч да разпитвам дали са чували някой да е топил сняг и да е търсил меджидиета, но в града не бяха чували и не знаеха нищо.
Не можаха да ми кажат нищо и в пантеона на Апостола. Ходих също и на Къкринското ханче да питам наистина ли подир откарването на Апостола от заптиетата тук се е струпала беднотията да топи снега и да дири в него пари, но и на ханчето – нищо! Жената, която посрещаше и изпращаше посетителите на ханчето, ми каза, че само заптиетата били ровили в снега през нощта да търсят пари, дори по някое време изнесли от ханчето ведро с топла вода и понапръскали наоколо с тая вода, но видели, че това е безсмислено, отказали се да дирят повече и поели пътя за град Ловеч.
Подир тях ханчето останало празно и пусто и никакъв човек повече там не се появил.
Според тази жена ханчето в ония години е било далече от селото. То е било използвано за комитетски цели, затова никой от селото нито бил чул, нито пък бил видял нещо от оная нощ. Тази жена казваше още, че в старите времена по тези места тръгнали да се заселват две племена. Те замръкнали по пътя, едното се изгубило и се лутало през цялата нощ, а другото племе продължило да върви в тъмнината по една малка речица и не се лутало никак, защото се водело по къкренето на жабите.
Така племето стигнало мястото на сегашното село Къкрина. То се заселило на туй място и по-късно дало името на своето поселище от това именно къкрене на жабите в нощта на преселването. И спомена жената, че когато разказва на учениците и особено на по-малките, на пионерите и чавдарчетата, как българският апостол подир залпа на заптиетата паднал и опръскал земята с кръвта си, то най-малките веднага изтичват напред, отвъд плета, и започват да дирят из троскота капките кръв на Апостола.
Нищо повече там не се е случило. Било е Коледа…
Изглежда, че от бележките ми за Къкринското ханче, родени в моята бедна глава, само гарванът е истински. Същият този гладен и лек гарван, люшкан непрекъснато от студения вятър, който въртеше главата си на всички страни и изпращаше непрекъснато към засипаната със сняг земя своите зловещи позивни. И онези големоглави меланхолични птици изглежда, че са истински. Те прелетяха тромаво през бележките ми, накацаха тежко из тях, като биха и дялаха с човки, за да търсят корояди и личинките на корояди. И за Юдата на поп Кръстю е истина, че отива тoй в конака, явява се пред Апостола и го запитва с думите:
‘Какво стана, Апостоле?’, на което Апостолът му отговаря, казвайки: ‘Стана тя, каквато стана! Всичко се свърши!’.
Няколко седмици по-късно, когато българският апостол увисва на бесилото край град София, то заснежената земя ще чуе как през зимната виелица гарванът грачи зловещо и грозно. Възможно е това да е същият онзи гарван, който подир разсъмване прелетя в унилото небе на моите бележки за ханчето!
Що се отнася до деня подир залавянето на българския апостол на Къкринското ханче от турските заптиета и откарването му за конака в град Ловеч, както и за по-следващите дни, ето как всъщност е било всичко.
Щом потерята замина по пътя, снегът много бързо скри от погледа отдалечаващите се. Разсъмна се, но продължи да вали. Сняг валя през целия ден и през цялата нощ, на другия ден също валя, зимният ден благоволи да поотвори само едното си око, колкото да изстиска от него малко сивкава, нерадостна светлина, и го притвори много рано.
Стъмни се рано, а снегът продължи да вали и валя той през цялата нощ, затрупа всички пътища, сетне и през деня подир нощта също така валя, все монотонно и тихо. Тук и там хората се опитаха плахо да направят пъртини, но се здрачи бързо и снегът все не спираше, продължаваше да вали и засипа пъртините. Северните ветрове постепенно се извъртяха да духат откъм североизток, снегът обаче не спираше, а се въртеше и усукваше, и все валеше и валеше… Понякога цели облаци се повдигаха от земята, понесени от ветрищата, като засипваха села и пътища и издигаха високи, непроходими преспи.
А сивото небе все сипеше и сипеше сняг. Небесната мелница изглежда, че бе оставена да се върти на безконечник, затуй валеше непрекъснато.
Така времето се задържа дълго и продължи да вали през следващите дни и нощи. Ветровете се биеха непрекъснато кой над кого да надделее и според това, кой вятър духаше, снегът валеше ту ситен и сипкав, ту ставаше едър, мокър и лепкав, падаше бавно и тежко върху земята, без всякаква охота.
С този мокър и лепкав сняг се прокрадваше плаха надеждица, че времето може да поомекне и небето да се отгърне, но надеждицата бързо изгасваше, защото лепкавият сняг се заменяше от ситен и остър, който валеше гъсто и бодеше човешкото лице като с игли. Той се сипеше някак си настървено и зло върху земята, по цели дни и нощи, и можеше да бъде оприличен на някое зло куче, което изпохапва всичко, попаднало пред очите му, докато накрая го изместваше монотонен и тих сняг…
Той валеше замислено и някак унило.
Колко дни и седмици валя, никой не може да каже, защото дните и седмиците се сляха в едно цяло. После, за да внесе малко бъркотия в еднообразието, иззад хълмовете се втурна виелица. Тя насмете земята, Тъй както вълци насмитат стадо овце. Грозен вой нададоха осаждените комини на къщите, селищата притихнаха, стенания, скърцания и пукот се изтръгнаха от горите и като накара всяко сърце да замре, виелицата отмина, кикотейки се. Ден или два подир нея валя много разсеяно, снежинките блуждаеха колебливо из въздуха, въртяха се около себе си, полюляваха се и падаха замислено върху земята, изтърсили се върху нея едва ли не по невнимание.
Сякаш в машинарията на небесната мелница някакви механизми се бяха разстроили. Но постепенно, макар и бавно, механизмите се оправиха и снегът отново продължи да вали както и по-рано и да затрупва всичко под себе си. Валеше всеки ден и всяка нощ, ханчето постепенно се изгуби, засипано със сняг, само гуглата му все още продължаваше да стърчи и озъбените срещу небето колове на онзи ужасен плет. Изгуби се също тъй и снежният отпечатък на българския апостол, както и широката пъртина, оставена от заптиетата, а снегът продължаваше да вали. И валя той още много дни и нощи, затрупвайки всичко под себе си.
Този сняг не бе почнал да се сипе върху угнетената българска земя от Къкринското ханче. Той валеше от по-рано, засипваше селищата и пътищата и натрупваше големи преспи. Отдавна валеше този сняг, отпреди петстотин години… ту монотонен и тих, ту лепкав и мокър, ту усукващ се като някой дервиш от студения вятър, ту ситен и сипкав, носен на юруш от злите виелици. И като валя непрекъснато през всичките тези петстотин години, натрупаха се величествени преспи в душата на угнетения българин.
Как можеше през тези преспи робът да види, че при Къкринското ханче пада неговият апостол, отпечатвайки се върху снега! А и самото ханче как можеше да види роба, когато то лежеше дълбоко под преспите на душата му, където всичко е вцепенено в своята зимна летаргия! Само сокерицата има чудната способност да вижда през преспите, това го ние отбелязахме! Но угнетеният народ не е сокерица и как тогава той може да види всичко това, още повече че ханчето не припълзя там до пътя за изстрадалия народ, а за неговия апостол пропълзя през снеговете на времето, тъй както го отбелязахме още в началото, за да може съдбата, побутвайки леко Апостола, да го отбие в ханчето, да хлопне тихо вратата зад гърба му, та по този начин човек и ханче да свържат завинаги съдбите си, не, ами да ги вплетат като зъл възел завинаги!
Ето, така е било!… Пусто и безнадеждно!
Днес, когато надниквам в душата си, виждам в нейния здрач да се белеят, или по-точно да се сивеят стари преспи. Зная, че това са останките от оня сняг, натрупван в душата на българина през робството. Под тях лежи засипан и снежният отпечатък на българския апостол и онези бели меджидиета, разхвърляни из снега през глухата нощ. Като разравям студените останки в душата си, аз понякога се взирам напрегнато и търся дали там, под снега, няма да лъсне някое бяло меджидие. За какво ми е това меджидие, не зная и не мога да обясня, а се ровя и търся в посивелите преспи, разядени от времето, станали вече уродливи. Грозни са тия преспи, истина е, уродливият им вид потиска, но няма как другояче да се освободя от тях, освен като ги топя. Затова непрекъснато се ровя из тях и се ослушвам, за да чувам как всяка снежна капка се оцежда мъчително и как тежко и глухо пада на дъното на душата ми.
Из “ Ноев ковчег“ от Йордан Радичков