(Този текст е празнично слово… , писан и произнесен преди 15 години за 3 март на празничното събрание в гр. Тараклия.Само годините са сменени, с оглед днешната юбилейна годишнина. Посвещавам го на бесарабските българи, чийто голям принос в Освобождението на България често остава някак в сянка…А не бива да бъде така. Бесарабските българи активно се включват в българското опълчение, проливат кръвта си на връх Шипка за българската свобода, която с право смятат за своя.)
Днес е 3.03. – националния празник на Република България, денят в който преди 140 години се роди българската свобода и на картата на Европа като митичната птица Феникс възкръсна от пепелта на робството една нова държава, държава на българите, създали първата славянска цивилизация, първата литература и култура на народен език. И на народ, който паднал в кървавата пропаст на робството за дълго и невъзвратимо историческо време насилствено е откъснат от човешкия прогрес.
Такива събития в световната политика се случват рядко, няма да бъде пресилено, ако наречем Санстефанския мирен договр, който възкресява свободна България, историческо чудо.
България очаква този ден 5 века. Пребрадена с черна забрадка, преглътнала сълзите си, тя носи в себе си спомена за онзи скръбен ден в 1394, когато трагична и окървавена изпраща във вечно заточение последния си патриарх и потъва в страшната бездна на вековете.
Всяка война е чудовищно човешко дело, отрицание на цивилизацията. За нас, българите, обаче войната от 1878 е наистина освободителна и ние пазим в благодарната си памет признателност към паметта на жертвите. Но тя беше и е ествествен крайна на многовековните усилия на народа ни да отхвърли робството. Защото верни са думите на древногръцкия мъдрец Езоп : „Понеже е състояние на духа, свободата не може да бъде подарена”. И днес, след 140 години, ние можем смело да повторим, че поредната превърнала се в освободителна, руско-турска война на Балканите, не е подарък за българския народ, а израз на историческа справедливост и необходимост.
Духът на България вече е извървял своя път към свободата. Народ, който пази в съзнанието си древния мит за вграждането, знае какво лежи в основата на всяко голямо човешко дело – жертвата на най-прекрасното и доброто. И фолклорът и литературата и историята показват онези жертвени знаци на свободния български дух, с който Отечеството ни беляза своя път към 3март, 1878 .
Нима някой може да отрече онази бяла риза на Стоян хайдутин, дето иска да умре красив или онази песен за Чавдар водйвода, дето се носи от Бяло море до Дунав или юнака със „сабя на две строшена” и уста проклинаща цялата робска вселена; или гордата Белонога, отстояваща свободния избор на своето сърце пред всемогъщия пратеник на султана.. Нима някой може да забрави, че от кървавите зидове на българската свобода ни гледат и до днес двете сини очи на Апостола Левски и ни стряска и в сънищата неговото черно бесило.
Всеки , който носи частица българско самосъзнание знае, че свободата изгря след страшния въпрос на самопожертвалия се поет Хр. Ботев към своя народ :/”Кажи ми, кажи бедний народе, /кой те в таз робска люлка люлее?/”. Непредубеденият наблюдател на историята ще си спомни, че свободният български дух препуска заедно с Хвърковата чета на Бенковски и едно зелено знаме, извезано със съдбовните думи „ Свобода или смърт” през бунтовния април на 1876 г.
И когато една година по-късно, в Молдова, от Скаково поле в гр. Кишинев, император Александър II обявява своя Манифест за началото на войната срещу вековния поробител, никой не се съмнява, че освен военен, това е и морален жест на признателност към десетилетните борби на българския народ и към многобройните му жертви. Доказателство затова е и подкрепата за войната от страна на руската интелигенция, отличаваща се с високата си нравственост. Достоевски и Тургенев одобряват тази война за освобождението на един братски народ, отричат варварството, извършвано над него. А Лев Толстой, мислителят противник на насилието, заявява : „Цяла Русия е там. И аз трябва да ида”. Сигурно заради съзнанието за справедливост и необходимостта от саможертва пътищата на войната довеждат в моя български град Бяла блестящата баронеса Юлия Вревска – „руската роза, откъсната на българска земя”( по думите на Виктор Юго), младия художник Верешчагин, току-що открил великолепна изложба в Париж и напуснал го заради войната, и един бъдещ писател Василий Данченко…
За тези, които в онова време са следили движението на духовете на Балканите, и резултатите от Април, 1876, не е изненада, че към Кишинев се стичат стотици български доброволци, за да се запишат в Опълчението. Във формираните 7 дружини под командването на генерал Столетов са и 210 българи от Бесарабия. Сред тях братята Олимпи и Павел Панови ( по-късно наградени с Георгиевски кръст за храброст), Димитър Карамалак и Иван Гицеларов Арабаджи от гр. Тараклия. Българи от Болград участват в съдбовната битка на Шипка, а Стефан Минков загива при Стара Загора като знаменосец на Самарското знаме.
Странна е съдбата на опълченските дружини. Историците отбелязват, че тяхната численост е прашинка във военно отношение сред морето руски войни, преминали Дунава на 27.6. при Свищов. Логиката на войната обаче поставя в центъра на битката за Отечеството шепата български опълченци.
„ Знаят какво е свобода само тези, които са готови да умрата за нея” – казва писателката Анна Стал. Опълченците на Шипка доказват, че са достойни за свободата на Родината си. Изправени срещу армията на Сюлейман, те са имали само един избор – победа! Те са знаели, че бившият професор по литература и възпитаник на френската Сорбона е поставил под ятаганите на анадолските си главорези 30 000 мирни жители на Стара Загора и долината на р. Тунджа.Те са съзнавали своята отговорност пред род и родина и в 40 градуса пек, без оръжие, с гърдите си защитават прохода и не позволяват на пълчищата на Сюлейман да обърнат хода на войната.
Техният героизъм вдъхновява народния поет Иван Вазов да напише прочутата си ода „Опълченците на Шипка” и да отговори на обидните обвинения към българския народ, че свободата му е подарена.Опълченците дават и още примери на изумителна жертвоготовност по време на зимното настъпление на Шипченския отряд. Във военнополевите болници не остава нито един опълченец. Болни и ранени напускат, за да се присъединят към войските.
Важни са блестящите заслуги на генералите Гурко и Скобелев, на Тотлебен и Радецки, в чиито пълководчески умения при София, Плевен, Казанлък и Одрин, при зимното преминаване на Балкана и днес никой не се съмнява. Генералите са затова – да водят битки. Но не по-малко значим е обикновеният необикновен човешки подвиг, който прикачва определението „освободителна” на една война – подвига на интелигента, на руския войник, който загива далеч от родината си, на обикновения българин – разузнавач, доброволец в четите, които воюват с башибузука извън основните сражения, на селянина , който в страховитата буря разчиства затрупаните със сняг проходи, за да премине освободителната войска.
Заслужава си да помислим над думите на Сюлейман паша, който по-късно, съден от своите за загубата във войната, ще оправдае поражението си с липсата на вербувани български шпиони. „ Нито един българин – заявява турският военноначалник не се постави в наша услуга. А русите имаха на разположение стотици български разузнавачи.”
За българския народ тази война, освен осовбодителна, беше и отечествена.
Днес, 140 години след онзи светъл мартенски ден край Сан Стефано, където е подписан договора за края на войната и възстановяването на свободна България, трябва да се опитаме да забравим за миг за случилото се после – за интригите на великите сили и за интересите и слабостта на Русия, за разпиляната колосална енергия в решаването на националния ни въпрос.
Важното е да си спомним, че на този ден нашият народ отвори нова свободна страница в своята вековна история, че за век и 40 години записахме в нея върхови постижения в науката и изкуството, в стопанството, печалби и загуби, победи и поражения, както е в историята на всеки свободен народ.
Би следвало отново да осъзнаем стойността на жертвите, вградени в темелите на българската свобода – усилията на знайни и незнайни будители – от Пайсий до Ботев, светият подвиг на Апостола и Априлци, на опълченците! И кръвта на над 70000 руски, финландски, украински, беларуски и румънски синове.
Да знаем, да ценим и пазим това велико благо – свободата, равно на което е само животът!
Марияна Георгиева