„…любовта вече не е на мода, убиха я поетите.“ (Оскар Уайлд)

Любовта винаги е на „мода“! Увековечиха я поетите!

Съмнявам се дълбоко в думите на нещастно влюбеното огнено колело[1]… Убедена съм в преплетените съдби на любовта и  на поезията….

Помислете сами! Какво е за Вас поезията?! Какви чувства оставя тя у Вас? Не ви ли кара да обичате още по-силно, припознали себе си в лирическия „аз“? Не откривате ли своята  любов в изящните строфи :

 

 Изгубих си нехайната походка,

Изгубих своя смях самонадеян

     И във душата тишината кротка,

И ведрината в погледа разсеян[2]

?!

А отчаянието на влюбения човек нима не намира лек върху белия лист, който го спасява от сетната лудост, наречена нещастна любов:

 

Превърнах се накрая само в спомен – 

красив спектакъл, книга, сложна песен

В едно „събличане”….

Опитвах се до смърт да го изуча…

Изкуството да те обичам![3]

?!

Любовта никога не е била „мода“, а изконна  човешка потребност… Поезията създаде идеалния ѝ образ и не допусна той да избледнее. Крепи я векове наред. Превежда  я през бури и несломими отчаяния:

 

Ти музика си. Но защо тогава

Посрещаш с болка всеки звук?

 Защо обичаш мъката с такава

     Любов и радост като никой друг?[4]

 

За да осъзнаем, че се равнява на вечност…

Но дали поезията, спасила любовта, е на мода днес? Малцина осъзнават, че поезията дава надежда, както любовта. Дори и тогава, когато любовта не дава никаква надежда…Тя е път, който те отвежда до най-дълбоките кътчета на душата ти, каквито дори не си и подозирал, че притежаваш. Поезията е искреност, досег, търпение, сила, себеотрицание, примирение… Както и любовта – от библейски времена до днес: „…. Любовта дълго търпи |и| е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее, ….всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.“[5]

   И до днес любовта е мълчание, което само поезията чува… И тогава творбата е тиха. Изстрадва всяка тишина, родена от човешките чувства. Премълчава всеки поглед, всяко докосване, всяка болка, миг на щастие, страх и обсебване. Събира в себе си най-свидните чувства, най-милите спомени. И ги пази – безгласно и трогателно: „Поезията е най-вече постигнато мълчание. Един сигурен пристан за родените в мълчание думи.” (Радосвета Миркова) И аз като човек, които се занимава с поезия, смея да твърдя, че тя е най-изстраданото мълчание. Тя е това, което те освобождава от оковите. Аз пиша това, което не мога да кажа. Пиша за това, за което ми е трудно да изговоря. Поезията е начин да избягам от страховете,  да намеря изгубения път.

Но така, както и мълчанието, тя не е за всеки. Невъзможно е да разбереш, без да виждаш смисъла между редовете. А не можеш да  го видиш, ако не си способен да изпиташ чувствата на поета: „Каквото и да пиша, смисълът остава някъде извън мастилото, извън ограниченията на листа.“ – (Яна Кременска)

        И все пак екстравагантният ирландец има право в едно:

 

                                   Изпразва се от смисъл любовта

 от многото банални повторения –

                                   на думи от поетите изречени,

без отзвук във човешките сърца…[6]

 

Тънко е усетил модерният поет, че текстът става поезия едва когато срещне поета в читателя… и той е способен да изпитва любов, да дарява любов, да открива своя смисъл.  А може би с изящен декаденски език с думите на приказния си герой е напомнил за противоречивата природа на човешката любов, за острите й ужилвания, за бягството от нея, когато тя се се сблъсква с другата изконна потребност на душата – свободата. Ето го бунтовния унгарец ( Шандор Петьофи) :

Две неща ми трябват на земята –

                               те са любовта и свободата.

                               Жертвал бих живота безвъзвратно

                               за любов.

                               Любовта да дам за свободата

                               съм готов .

И нашият Яворов не остава по-назад в мъжкото си откровение за силата на любовната жажда и ужаса от нейното споделяне :

 

  Мене ми е странно – ето те пред мен,

мене ми е жадно – гледам те пленен,

    мене ми е страшно – дишаш ти за мен, –

                              мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.[7]

 

Но нима  когато изразяват цялата сложност на любовното чувство – и светлината и мрака му, поетите убиват любовта…?!  Съвсем не, читатели… Любовта е жива, благодарение на тях.  Та това признава и самият Оскар Уайлд : „Пази любовта в сърцето си. Животът без нея е като мрачна градина, където цветята са мъртви.“ Вечните поети  я превръщат  във висока ценност,  която е „ модерна“ и в днешните постмодерни времена …

Александра Попова, 11 кл.

 

 

 

 

[1]  Вж. Уайлд, О. „Забележителната ракета“ в „Гранатовият дом“ – приказки В:  http://chitanka.info/text/2012-zabelezhitelnata-raketa

Приказен герой, който повтаря до втръсване, че с многото си повторения поетите са погубили романтиката в любовта.

[2] Димитрова, Блага „Любов“ В : Литература 8 клас; изд. Булвест 2009 г. С. , с. 127

[3] Стихотворението е цитат от моето стихотворение „ Изкуството да те обичам“, част от авторския спектакъл на клуба по творческо писане и публична реч „ Предизвикателства“ – „В очакване на коледното чудо“

[4] Шекспир, У.  Сонети. N 8 В : http://chitanka.info/text/2833

[5] Из Първо послание на Свети Апостол Павла до коринтяни”, гл 13. – В: Свещено писание, издание на Светия Синод на българскат църква.с.357

[6]  Строфата се роди, докато пишех този текст.

[7] Яворов, П.К. „Среща“ В: „ Подир сенките на облаците“ –   http://www.slovo.bg/

Facebook Comments