(По идея на „Даскалите” от Иван Вазов)
Ч.1. Цветана Танева – класен ръководител и учител по БЕЛ ( 5.-7.кл.)
Скъпи ученици и колеги, уважаеми родители,
Днес е 24 май, нашият най-светъл, най-свят, най- радостен празник…. Чух, че Нова телевизия е подела почин за ръкопляскания за българските учители в тези сложни времена… Не че ние, българските учители, не ги заслужаване заради представленията, които цял живот изнасяме… Но, струва ми се някак странно и съвсем мъничко лицемерно… Та нима българският учител не беше прикованият на подсъдната скамейка виновник за всички неблагополучия и беди във възпитанието и образованието, нима не абдикира семейството, а с него и обществото от възпитателната си роля….
Но днес е празник и бих искала да говоря за друго. За незаменимата роля на учителя през всички времена – от времето на светите братя и техните ученици, през учителите на Българското възраждане до днес…
Преди две години на този ден на тържествената церемония за наградите „Русе” аз благодарих на моите прекрасни колеги, на учениците ми, на родителите ми и на децата ми…Но пропуснах да благодаря на своите учители…. Та този текст, който се надявам да стане начало на поредица от очерци, е моята компенсация и благодарност към тях…
Вдъхновението и идеята ми даде Патриархът на българската литература Иван Вазов, чиято 170-годишнина честваме тази година…Творбата му не е популярна : „Даскалите” е едно леко, мило, малко иронично четиво за Вазовите учители, сред които и Ботевият баща даскал Ботьо Петков…
Вазов с носталгия се връща в най-младите си години, за да си спомни техните противоречиви фигури с ярки силни и слаби черти, завинаги запазили се в детското му съзнание, а също и за онези времена, когато дисциплината се е въдворявала с пръчката и още с цял списък унизителни наказания…
Понесена от Вазовия слог си мислех, че нямам много подобни на неговите случки за описване…. Но и аз имах забележителни учители, на които дължа много….
Ще започна с първия си класен ръководител и учител по български език и литература от прогимназиата – г-жа ( тогава другарката) Цветана Танева, която за съжаление вече не е сред нас. На светлата памет на тази забележителна жена, истинска дама и голям учител посвещавам днес, на 24 май моите думи….
Странно е, че обърнах албуми и пликове със снимкии и не намерих нито една с този клас и с Цветана Танева. Тази, която виждате, ми беше предоставена от дъщеря ѝ Снежана Танева .Тя ми каза, че майка ѝ не е обичала никога да се снима и да бъде под светлината на прожекторите. Вероятно така е било, макар да съм убедена, че цялата ѝ визия и излъчване си бяха тъкмо за под прожекторите…
Спомням си първия си час с нея в прогимназията. Бях в нов клас и ми беше малко притеснено. Влезе жена с респектиращ от самото начало външен вид – ръст висок, елегантен костюм, перфектна прическа, съвършен маникюр… Гласът ѝ – невисик, но много твърд ни показа, че тя ще е царицата в тази класна стая на 5 г. Беше първият час на класа. Тя говори за реда в училище, за програмата. Подреди ни по височина по чиновете и накрая каза, че трябва да си изберем отговорник. „Кого предлагате?” – попита тя. Мълчание… Аз стоях на първия чин и усетих зеления ѝ поглед върху себе си. „Мариянче – ти ще бъдеш!” Нито ме попита дали искам, нито нищо… Аз нямах сили да аргументирам отказа си… Че съм нова в този клас, че не познавам децата, а и те не ме познават….Много лоша услуга ми направи тогава Цветана Танева – една част от учениците изтълкуваха предложението ѝ като явно покровителство и до края на 7 клас ми правеха разни номера….
Но на другарката Танева не можеше да се отказва – всичко бе окончателно и категорично. Абсолютен ред, желязна дисциплина. С поглед на Горгона вкаменяваше в зародиш всяко неподчинение и изблик на своеволие. Държеше показалка, която нито веднъж не употреби като възрожденско възпитателно средство. С нея показваше глаголните окончания на дъската, но все си мисля, че за палавниците тази показалка имаше значение… А гласът ѝ в минути на гняв съскаше като пепелянка и забиваше пакостника на дъската на позора. Ха да смееш да се офлянкваш, да не изпълняваш задачата от едничкия мързел или пък да нямаш идея какво пише в собственото ти домашно, преписано 5 минути преди часа…. … „Кога писа домашното?! – изсвистяваше тихо змийският камшик на другарката Танева и нещастникът не можеше да помръдне…Ха следващия път пак да нямаш идея за какво иде реч в домашното…
Така ѝ не достигнах нейното равнище да постигам ред и дисциплина само с поглед и глас… Макар , да Ви призная честно, в последните години се старая много да следвам светлия ѝ пример…
Днес обаче след толкова години в класната стая си двам сметка, че съм имала късмета с блестящ учител по езика и литературата в ранните си години . Сред тишината звучеше един тих, но твърд и вдъхновен глас.Той слагаше акценти в изречението… Само докато слушаш, запомняш всичко…
Днес постоянно говорим за иновативни подходи в образованието – за компетентностен подход, за културологичен подход, за дискурсен подход….Самата аз изписах десетки страници … Повярвайте ми, Цветана Танева в онези времена владееше до съвършенство дискурса на образователния процес. Нейните контролни, изписани с перфектен калиграфски почек на цялата черна дъска, проверяваха компетентности на всички равнища на езика. А как сързваше литературното и езиково обучение?! Езикът чрез литературата, литературата чрез езика… Давам само един елементарен пример. Тогава не се говореше още за преразказ с дидактическа задача, на никого още не беше хрумнало да го превърне в изпитен формат, но Цветана Танева ни даваше задача да разкажем от името на бунтовника гл.2 от „Една българка” , за да упражним миналите глаголни времена. Езиково обучение чрез литературния текст….
А оценяването… Едно класно по литература и едно срочно контролно в две малки тетрадки – синя и зелена….Два часа трудни езикови задачи със свободен отговор, както бихме казали днес… Да изкараш 6 на подобно контролно от 5. до 7. клас беше събитие с историческо значение… С него няма да се справят много лесно дори днешните зрелостници…. А пък говорят, че много сме били затруднили децата…
Та на едно такова контролно Маринчо ( мой съучених, който също вече не е сред нас) получи 5 при обичайното 3. Та по този забележителен повод на Маринчо техните му купиха колело. Казвам Ви това, за да разберете какво значи да имаш 5 при Цветана Танева….
Не зная дали г-жа Танева е търчала по професионално-квалификационни степени, дали е правила публикации и пр., каквито искат за атестацията на днешния учител… Обаче жената постоянно си правеше разни педагогически експерименти с нас…. Един от тези експерименти ми донесе приятелство за цял живот… Един ден влезе Танева в часа и се захвана с ново радикално разместване. В едната редица сложи учениците, които имат отличен и много добър успех , на средната – с добър, на крайната с 2 и 3. ( напомням , че тогава се пишеха и двойки). Събираше ни тетрадките на три купчинки и сигурно си е правела някакви изводи…
Така аз бях сложена на един чин с момчето Иво Танков, математик и техничар, но с не много добро мнение за литературата, която общо взето смяташе за излишен предмет… Той бил недоволен и се оплакал на техните, че го сложили да сяда с професорчето... ( т.е. с мен). Нямало да има с кого две приказки да си каже … Но с Иво подхванахме такава разговорка, която нямаше свършване, хилехме се по цял час и накрая Цветана Танева се принуди да ни размести… Но Иво остана най-голям мой приятел за цял живот, независимо от времето и пространството… Станах кръстница на децата му, ходих в Кипър, където той живее със семейството си и управлява южния клон на световна компания….Та Цветана Танева е „виновна” затова и съм ѝ благодарна….
Но не винаги постъпваше другарката Танева много педагогично, както споменах в началото…. Твърде оскъдна на похвали към другите деца, тя непредпазливо хвалеше моите съчинения, караше ме да ги чета пред класа и предизивкваше световната завист в незрелите детски душици…… Така един ден, пълният ми с шестици бележник изчезна ненададейно. Не знам как … Наказанието беше намаляване на поведението. Цветана Танева се зачуди какво да ме прави, като съм неопазила личния си документ… Днес майка ми твърди, че съм била само предупередена за изгубения бележник, но в моята памет е останало, че един срок бях с намалено поведение – от примерно на добро… И си спомням как се подхилкваха по ъглите на моето злощастие някои съученички. За тези „ задкулисни” детски вътревидови борби, Танева така и не разбра, защото респектът ми към нея не ми позволяваше да ѝ се оплаквам от моите тегоби….
Имам още много да разказвам, но ще стане дълго. Ще излезе, че умът ми е къс в твърде дълга реч, а Константин- Кирил Философ е казал още в Прогласа, че големият ум е в късата реч. Та само ще кажа :
Благодаря Ви, г-жо Танева !
И чести празник, скъпи колеги и ученици!