Няма друга такава супа на света! Омайна , животоспасяваща, която те издърпва към живота, когато си затънал в блатото му….
Защо точно в тези „заключени” за живота дни този аромат ме застигна и упои, не знам… Неведоми са пътищата на спомена. Може би защото, преуморена от цялата „дигиталност”, от натиска над очите и над гърлото , реших, че имам нужда точно от пилешка супа – ласкава , мека, като на…. „ Ну, Марияно, дай сега да поядем…..” – сякаш чувам гласа на Маря Емануиловна….
А навън е пролет…. Подобна на онази, изведнъж разпукала се пролет на 1. май след 7 месеца зима… Вече не помня коя точно зима – всички тараклийски зими ми се сливат в една… Зима, която те довежда до ръба на човешките ти сили, и след която си мислиш, че нищо не може да ти се опре…
Та спомням си една зимна нощ в парилката (сауната) – това беше спасителното ми място един-два пъти седмично. Смъкваш всяка тревога, умора и излизаш оттам чисто нов човек…. Канех със себе си бесарабските ми колежки българки – нито една не дойде… Затова пък рускините и гагаузките си устройваха там истинско пиршество….
Та спомням си…. Навън е -20 или -30 градуса… Кузя, охраняващото ме куче, лавва два пъти и цялото кучешко войнство млъква. Отивам в сауната както обикновено в петък вечер… Стоя 2-3 часа ( против всякакви норми). Излизам да си взема душ и изведнъж токът спира, спира и топлата вода…. Няма да Ви разказвам как съм се измъкнала, обляна с ледена вода, как съм се облякла и изпълзяла в зимната нощ до тъмната си квартира…. Няма – защото не си спомням… Казах си – ако сега оживея, много жива ще бъда…. Оживях ! На другата сутрин се събудих без бронхит, без пневмония, без нищо…Само че нещо не ми се живееше – бях жива, дишах добре ( кой да знае, че след 14 години доброто дишане ще е лукс и велико щастие), работа за целия китайски народ, обаче….Аз искам да съм си у дома – при мама и при децата….И не ми се става в студената и неуютна квартира….Ще си тръгна! Не мога повече и да става каквото ще…. Едвам се надигам и поглеждам навън – пекнало едно зъбато слънце… Обаче на простора на улицата се ветрее на една щипка само едно полотенце… Пижамата, двата сутиена, трите броя бикини и една хавлия ги няма…. ”И да н’си остаяш прането вечер на улицата, щот няма да го намериш зарана” – ми каза хазяйката, когато наемах третата поредна квартира…. Е, тази нощ, явно не ми е било до прането. Забравила съм го….
Това вече беше върхът за денонощието… Седнах на земята и се разревах…. Не, наистина не мога повече да остана тук – в този студ, с мигащия на парцали ток, дето и бельото ти крадат от уличния простор….Отчаяние!
Едвам се дотътрям до стационарния телефон и набирам… Кого?! Ами Маря Емануиловна Чухацка:
– Маря Емануиловна, – започвам аз. – Не мога повече да остана тук. В понеделник напускам и си заминавам…
По хълцанията ми Маря Емануиловна явно разбира, че не съм съвсем наред….
– Ну, какво се случило, Марияно?!
– Маря Емануиловна, откраднаха ми дрехите от простора! – изпелтечвам аз….
– О, ма туй ли било, ма, Мар’яно! То у нас – каждый день ! Сига жа звоним у полицията. А потом жа додиш дома…. – и Маря Емануиловна ми затваря телефона…
Полицията… Само това ми липсваше! За някакви си бикини и сутиени… Сами разбирате, че не беше там работата – в дребната материална загуба….Не ми се вярваше изобщо, че някой ще се задейства за такава , както се оказа, ежедневна дреболия. За всеки случай намъквам дънките и един пуловер и пооправям малко «буржоазното» си пространство… ( според колегите ми, аз живея в направо буржоазна квартира, щото техните….)
И наистина не след дълго се звъни на вратата… Идват две полицайчета, изюркани направо от банкета на полицията предната нощ… И как не – иностранка ограблена, Марьяна Геогиевна, преподватель колледжа из Болгарии…. Судия Тарлев звонил… ( Оказа се, че Маря Емануиловна за всеки случай се е обадила и на моя съсед , съдия в местния районен съд в Тараклия… А и кой не знае в Тараклия коя е Маря Емануиловна Чухацка…)
Та момчетата бяха здравата подплашени… Започнаха да пишат протокол, а аз трябваше да обяснявам подробно какво са ми похитили…. Принудена съм да съдействам на полицията. И как не – такова внимание към скромната ми персона…
– Пижама – около 20 лв. ( 160 леи) – момчето надлежно записва в бланката…
– 2 бр. сутиени по 30 лв. (480 леи) – продължавам аз….
– Ну, что ето? – изведнъж извиква единият полицай …
Ха сега, де…От изветрялата ми памет съвсем бе изчезнала руската дума за сутиен… Запънах се … Не знам! Изведнъж обаче най-неочаквано момчето започва да плаче ( Явно нощната алкохолна подкваска още го държи). Обръща се към другото момче и през сълзи му казва:
– Коля, скажи! Ты в колледже болгарски учил! Что ето сутиен?!
Двамата започват да се карат :
– Ну что же, я учил! Ето давно было …
Зачудих се какво да правя. Главата ми зацикля, никак не се сещам как беше! Изведнъж намирам решение. Отивам до спалнята си, дръпвам чекмеджето с бельото, изваждам един оцелял сутиен и го размахвам :
– Вот – ето! – казвам.
– АААА! – чувам радостни викове – Бюстьгалтер! Лифтчик!
В този момент ми просветна, че в българския сме заели френската дума, а в руския са заели немската….
Дотук – добре. Справихме се. Идва ред на три броя бикини – по 5 лв.
– Что ето бикини?! – възкликва отново Коля… И пак мъжки плач…. Пак вайкане… Моята глава отново зацикля, но вече имам изход… Изваждам едни бикини от чекмеджето….
– А! Трусики! –извиква другото момче….
Ама разбира се…Как не се сетих.
Третият повод за плач обаче си беше далеч по-сериозен. И двете полицайчета се разреваха пред изумения ми поглед….Оказа се, че сумата на откраднатите вещи надвишава 500 леи…. А това вече се водело за углавно престъпление и ако не го разкриели, двете момчета щели да бъдат наказани, а дори можело да ги уволнят… Все пак случаят бил международен…. Боже мили! За пръв път ставах свидетел на такъв задружен мъжки плач!
– Момчета, чакайте! Не плачете! – извиках аз. – Сега ще Ви направя кафе и ще оправим нещата….
Полицайчетата явно не бяха очаквали такова благоприятно за тях развитие на събитията. Сварих им кафе на плитката( газовата печка), налях го в две порцеланови чашки и седнах до тях:
– Вижте – казах им – няма страшно! Ще намалим цената на дрехите, ще напишем нов протокол! Ще ги докараме до под 500 леи.
Трудно удържам напъните на полицайчетата да ми целуват ръка….Няма и да Ви предавам сърцераздирателния им разказ за предходната нощ на банкета, в която за пръв път новият началник на полицията не раздал очакваната премия….
Ха сега, де…. Ето ти в едно квадратче тъжното и комичното в жизьнята… ( С колегите имахме три назовавания на живота – жизьня – това битовото, трудното, безнадеждното, дето го живеем всекидневно; живот – дето има и поне малко светлинка, удовлетворение и радост; и лайф, за който дори не мечтаехме по ясни причини). Сълзите ми бяха изсъхнали отдавна и се отдавах на дълбок философски размисъл по повода, когато звънва телефонът.
– Мар’яно, ма – що ни идиш?! – прекъсва размисъла ми Маря Емануиловна.
Ида. Тръгвам най-после, че то вече обед станало… Хрупкавият сняг скърца под кубинките ми надолу по баира… Маря Емануиловна живее в центъра, а аз на баира до колежа ( после университет) „ Св. Св. Кирил и Методий ”… През зимата при Маря Емануиловна живее майка ѝ – дребна, превита на две украинска българка на 80 и кусур…. Обаче с перфектен български, по-добър от на самата Маря…(Доколкото разбрах, бащата на леля Надя я скрил в мазето – да не я запишат в руското училище, нали била момиче, та затова българският ѝ е толкова добър…)
Звъня, вратата се отваря и веднага ме лъхва упоителен умопомрачителен аромат на пилешка супа… Само за гладни и изтерзани души.
– Мар’яно, айди ма! – откога чакам. Баба Надя си легна. Вика – Мар’яна няма да доди, ам да си легна аз……
Влизам. В уютната квартира на Маря Емануиловна изведнъж човек се чувства в друг някакъв свят. Самата Маря Емануиловна –
с разпусната разкошна коса, обикновено събрана с фуркет в делова прическа, сега прилича на вълшебницата кръстница от приказката за Пепеляшка…Блясъкът на старото злато – никога непомръкващ, въпреки годините, вечната жена…
– Мар’яно, ма, ти нъл, знаиш, чи няма де да одиш…. – започва Маря Емануиловна.
– Не мога повече, Маря Емануиловна! – отново подхващам старата песен аз. – Нощес едва не умрях от простуда, спряха тока и топлата вода в сауната, откраднаха ми дрехите……
Имах проблеми всякакви – конкретните бяха нищо, и тогава ми изглеждаха неразрешими. И Маря Емануиловна беше наясно….
– Мар’яно, ма…. Жюва си! Я съ виж – товарный вид хороший! ( Това бяха думи на Маря Андреевна, съседка и приятелка на Маря Емануиловна, на която бяхме гостували. Фразеологизмът означава хубав, пазарен вид; хубава жена). То не само при тебя таквоз, ма Мар’яно – продължава Маря Емануиловна. – То половинта свят е тъй. И ко – ний ли само жа го опрайми, ний ли жа го учим…Живеш, както можиш, зимаш – коту можиш… Ама ти дичата си тряба да отгледаш, нъл знайш….Затуй пари трябат. Жа стоиш и жа работиш! Синкуту жа бъди убау….
Маря Емануиловна добре знае цената и на парите, и на живота, останала сама с две деца на 7 г. и на 7 месеца…
– Айди , дай сега да поядем….Чи то сили трябат за тоз живот. Я, съ виж… Ти недей много да го мислиш. И туй жа мини… Синкото жя бъди убау.
Нарежда Маря Емануиловна, а от отворената врата се носи онова изкусително непостижимо ухание на пилешка супа, ухание на обич…
Е, след една гореща пилешка супа, чието съвършенство никога не постигнах, светът започва да изглежда по инак. И жизьнята – да се превръща в живот…
Кой да ми каже тогава, че след 14 години това мое тараклийско приключение ще бъде оценено от мен като награда….
И днес чувам гласа на Маря Емануиловна :
– Ти туй жа го забравиш, жа видиш.. Само убавото жа остани….
И наистина – много неща останаха – някои важни, много важни, за които човек цял живот е благодарен. И сред този рояк от „спомени свещени”( да ме прощава Народният поет) ухае, стопля ме завинаги пилешката супа на Маря Емануиловна Чухацка…
Марияна Георгиева,
Преподавател в Тараклийския колеж „Св. Св. Кирил и Методий” и
ТДУ „Григорий Цамблак” ( 2002-2006 г.)